ЕВРО 2024:България на еврофинали: Три проблясъка и супена драма

Останаха броени дни до началото на Европейското първенство по футбол (14 юни – 14 юли) в Германия, а както се казва в клишето: нашите национали отново ще гледат голям шампионат по телевизията.

За България класирането на Европейско винаги е било по-трудно, отколкото на Световно. А днес и двете изглеждат безкрайно далеч, независимо че до тях достигат повече отбори. Селекцията ни има две класирания в сегашния формат, който еволюира, но по същество си остава добрата стара пресявка с квалификации и финали, в които има групова фаза и елиминации до мача за титлата.

Когато българският футбол предизвикваше уважение

Дебютът на България на Европейско първенство е през есента на 1959 г. Тогава се играят плейофи за излъчване на финална четворка. Националните отбори на Стария континент са значително по-малко, на картата са СССР, Югославия и Чехословакия, няма и страни-футболни джуджета.

Този дебют е неуспешен – селекцията ни е елиминирана на осминафинал от бъдещите шампиони Югославия след 0:2 и 1:1.

Четири години по-късно България прескача Португалия на 1/16-финал. След 3:1 и 1:3 се играе трети мач на неутрален терен, спечелен от „лъвовете“ с попадение на Георги Аспарухов към края на срещата на „Стадио Олимпико“ в Рим.

И отново пределът се оказва осминафинал, като този път бариерата пускат Франция. Побеждаваме „петлите“ с 1:0 в София, но на реванша резултатът е 3:1 за домакините.

За следващите три турнира остава финална четворка като първообраз на по-късните формати с 8, 16 и 24 отбора за финали, но регламентът се променя. Има повече желаещи и се въвеждат предварителни групи, които трябва да излъчат осем тима за следващата фаза.

„Лъвовете“ са № 1 в групата си, оставяйки зад себе си Португалия, Швеция и Норвегия и така достигат до четвъртфинал. Следват паметни мачове с Италия. На 6 април 1968 г. българският национален отбор постига една от най-престижните си победи за десетилетия напред – 3:2 над „адзурите“ в София. Головете отбелязват Никола Котков, Динко Дерменджиев и Петър Жеков, а Димитър Пенев си отбелязва автогол за 1:1. Малко преди края Пиерино Прати осигурява на бъдещите първенци на континента по-добър резултат.

Две седмици по-късно Италия печелят с 2:0, което означава, че ще домакинстват на финалната четворка. А България заема петото място в крайното подреждане на европейското първенство. Това е най-предното ни класиране на континентален шампионат, макар и доста подценено, може би защото не се води участие на Европейско –  такова в онези времена е само достигане до топ 4.

Но е безспорен факт, че в онези години българският футбол – клубен и национален, предизвиква уважение сред световните футболни сили.

Толкова близо, но пак извън борда

Следва поредица от неуспешни опити, като в две участия на квалификации тимът се размина с класирания доста наивно.

Първият случай бе за Евро ’84, когато България остава трета в група с Югославия, Уелс и Норвегия. По-старите запалянковци още говорят за мача със западните ни съседи на 21 декември 1983 г. в Сплит. Победа класира България, съответно „плавите“ при техен успех, а при равенство напред отива тимът от Острова.

Стига се до 2:2 и в 89-ата минута България прави фрапантен пропуск след хубава акция, а в ответната атака домакините стигат до трети гол, който им осигурява визите на Франция ’84.

Четири години по-късно шансът се изплъзва още по-болезнено. Предстои последен мач срещу Шотландия на стадион „Васил Левски“, стига само точка за спечелване на групата и първо участие на Европейско. В 89-ата обаче играчите от „високата земя“ ни попарват за 1:0, така класират Ирландия.

Следва тотален неуспех по пътя към Евро ’92, преди най-накрая да дойде дългоочакваният пробив за Англия ’96. В тези паметни квалификации България се носи по шеметната инерция на Американското лято от 1994 г., така показно успява да подчини Германия с 3:2 след 0:2 на 7 юли 1995 г. в София.

„Който ме харесва – харесва, който не ме харесва…“

На шампионата в родината на футбола отборите са 16, не 24 както сега. България е в група с Франция, Испания и Румъния. Еуфорията в страната ни може би надхвърля и тази от щатския Мондиал, тъй като вече има грандиозни очаквания. Какво като е Франция, та ние ги сразихме насред Париж, още ближат рани?! Испания? Никакъв проблем – български национали са след най-силните в Примера дивисион. Румъния няма да ни спрат, няма шанс.

И до третия мач очакванията почти се материализират – гросмайсторско 1:1 с иберийците и победа с 1:0 над румънците. „Петлите“ обаче този път не ни прощават – 3:1. В 63-тата минута Любослав Пенев си отбелязва ефектен автогол с глава, малко след това Христо Стоичков намалява резултата, но „петлите“ стигат до трето попадение в края.

Всичките голове за България по английските терени са дело на Христо Стоичков. Сега само можем да мечтаем за класиране на Европейско и четири точки в група с тези отбори, но тогава участието ни се определя като нечуван провал, истински срам, добре, че няма още социални мрежи.

Голям национален всекидневник излиза със заглавие „Пеневи биха България“ на първа страница, а мало и голямо иска главите на селекционера Димитър Пенев и на неговия племенник и лидер на атаката ни Любослав Пенев. Трепетът от очакването за Британско лято този път преминава в гняв и обиди по адрес на отбора и треньора.

Селекцията ни каца на правителствения ВИП на летище София – не заради почести този път, а да се избегнат евентуални ексцеси. Факт е, че разбеснели се запалянковци на летището няма, но за всеки случаи гъмжи от полиция и жандармерия.

Пред камерата на БНТ, единствената тогава национална телевизия, Любослав Пенев изрича реплика, която ще пребъде:

„България има един централен нападател с номер 9 и той се казва Любо Пенев. Който ме харесва – харесва, който не ме харесва… да духа супата!“

В крайна сметка Димитър Пенев е уволнен, а Любо Пенев „разжалван“ като „единствената деветка“ – БФС го вади от националния отбор. И връща за решителните мачове за Мондиал ’98 във Франция, който се оказа последното танго на Златното поколение.

Единственият гастрол на Трите коня

Преди да настъпи траен мрак за българския национален отбор, селекцията ни все пак стига до още едно Европейско – през 2004 г. в Португалия.

Това са наследниците на Стоичков и компания, като имаше и „стари“ герои – Здравко Здравков, Даниел Боримиров и Красимир Балъков.

Воден от Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров – Трите коня, както ги определяше Бербо, тимът ни минава победно през квалификациите в група с Хърватия, Белгия, Естония и Андора.

На Европейското обаче България има челен сблъсък с реалността, за което помага и това, че моторът на отбора Красимир Балъков вече не е в строя, тъй като решава да спре с футбола. Още началото предопределя лошия край – 0:5 срещу Швеция, в която блестят Златан Ибрахимович, Фреди Люнгберг, Хенрик Ларсон… Дания бе по-милостива – 2:0, но всяка аналогия с лошия старт и в САЩ ’94 и последвалите триумфи остана без покритие.

За финал тимът на селекционера Пламен Марков губи от Италия с 1:2 в единствения си що-годе стойностен мач в Португалия. Гол на Антонио Касано в добавеното време ни лишава от точка, а „адзурите“ и без това не стигат до елиминациите. Европейски шампион е… Гърция.

Това си остана единственото участие на голямо първенство на поколението на Бербатов, което обективно погледнато, не беше и поколение за големи постижения, като изключим Трите коня и още неколцина.

Оттогава насам знаем какво става – България едва „отлепя ютията“ от последното място в квалификационните си групи. И гледаме еврофинали по телевизията. Добре поне, че телевизорите вече са доста добри.

СНИМКИ: IMAGO