⭐ ИНТЕРВЮ: Мариан Вълев: Станах артист, защото не бях добър спортист

 Нещо не е наред с Мариан Вълев. В смисъл, не прави нищо, което хората очакват от него.

Обича колите, даже много ги обича и обожава да шофира всякакви „зверове“,  но често може да бъде забелязан и в метрото. Обича и спорта, но въпреки че като младеж достига доста прилично ниво в бокса, така и не става спортист. Приемат го да учи право в Софийския университет, но вместо това избира да учи в НАТФИЗ. Без никаква идея защо, освен това, че много обича и киното.

След академията се снима във филми, играе в театъра и изглежда сякаш българската сцена е готова да се просне в краката му. А той заминава в Америка, „последвал любовта си“. Където обаче изобщо не се и опитва да бъде актьор. Но когато се завръща в България (и се завръща не веднъж, а на няколко пъти), прави всичко по силите си, за да стъпи отново на сцена, макар че дори не е сигурен дали има сили да се занимава с театър.

Следват още роли в киното („Лов на дребни хищници“, „Кецове“ и др.), докато не се появява някой си Росен Гацов – Куката от „Под прикритие“. И Мариан Вълев вече не е просто Мариан Вълев – момчето от Варна, което обича да гледа филми и да слуша хеви-метъл, а „Куката“, който по една или друга причина изглежда e близък с поне половината хора в страната. И затова всички са „Кука, това…“, „Кука, онова…“

По всичко личи, че Мариан Вълев май е постигнал мечтата си. Но явно не го знае или старателно се опитва да го забрави, защото вместо да си бъде актьор във водеща роля в супер-успешен сериал, иска още да е сценарист, продуцент, режисьор на собствени филми. Е, и това се случва – филмът му „Чалга“ жъне успехи – първо в киносалоните, а вече и в една от най-популярните стрийминг услуги, където е сред най-гледаните заглавия у нас.

А сега цяла България го видя и като рекламно лице на най-успешния български букмейкър, WINBET.

Звучи като доста добра професионална история. Тогава какво не му е наред на Мариан Вълев? Попитахме го лично.

Имам седем идеи, седем възможни сценария и седем първи изречения. Обаче ако започна с единия, другите шест ще останат. Точно както е във заровете, никой не е застрахован непрекъснато да постига успехи. И най-великите артисти правят страшни глупости понякога. Къде от его, къде от… Ами ако идеята е лоша? Ако няма послание? Не съм имал вариант, при който правя филм, заради самия филм или заради роля. В смисъл, на 55 единственото най-важното е когато разказваш нещо, да има защо да го разказваш. И затова се спирам и заради това не пиша. Защото все не мога да си отговоря на въпроса защо го разказвам това. Трябва да имам какво да кажа и… БУМ! Блокирам! На сутринта съм вдъхновен, вечерта съм тотално разрушен или как беше там, в стихотворението на Пеньо Пенев: „Денем неуморно изграждам, нощем неуморно руша“.

А сега си рекламно лице на WINBET и влизаш в големи обувки, които са били заемани от хора като Христо Стоичков, Димитър Рачков, световна музикална звезда като Горан Брегович… Притеснен ли си в такава компания?

С Митко Рачков сме приятели, винаги съм му се възхищавал като актьор. Винаги съм го казвал, а и той самият го знае – за мен той е един от най-талантливите актьори, с които съм се срещал. За г-н Стоичков какво мога да кажа… Пазих го в казармата, на Панчарево, преди знаменития му мач в Барселона, даже често понякога си спомняме това нещо. Било е през 89-та година. Иначе, от 35 години съм актьор, отскоро съм и режисьор и сценарист, но никога не съм бил в тази позиция. Ако имам притеснение за тази кампания, то идва оттам дали ще бъда достатъчно добър като рекламно лице за WINBET. Преди две години, докато правех „Чалга“, отчаяно се нуждаех от партньори и чуках от врата на врата, за да предлагам всякаква формула за реклама във филма, все в името на това да финансирам проекта. Беше изключително сложно, тъй като са много малко компаниите, които дават пари за българска култура, в случая за филм. И най-добрият ми партньор се оказаха WINBET. След разговори и след като положих всички усилия да ги убедя, че филмът си заслужава, нещата се получиха. Сега аз съм тяхно рекламно лице.

Ти ли предложи фотосесията да бъде заснета от Владо Карамазов?

Обсъждахме нещата с WINBET и тъй като аз правя кино, те предложиха да измислим една малко по-различно изображение, малко по-кинаджийско, което би могло да пасне на това, което съм аз като излъчване и присъствие. Затова ми се стори, че може би е много добра идея да поканим Владо, с когото съм работил и който е изключителен фотограф. Той има кино-око, така да се каже, не е „моден“ фотограф. Бях виждал няколко негови неща и докато снимахме „Дяволското гърло“, той ми направи няколко снимки. Доста хора са ме снимали, но Владо успя да намери в мене неща, които аз самият не бях виждал дотогава. Така че аз просто нямах колебания и му се обадих, помолих го и направихме тази фотосесия. Направихме и други неща, които се надявам да са достатъчно добри и да влязат в последствие в кампанията.

На някои от кадрите си откровено хеви-метъл, какъвто си бил като младеж…

Аз още съм. Още съм хеви-метъл. Рокендролът, най-общо казано и хеви метълът в частност, както беше при мен, беше символ на свобода. Нямахме кой знае колко забавления, нямахме и кой знае възможности да слушаме тази музика. Във Варна, слава богу, имаше доста моряци, които от време на време донасяха по някоя плоча. Така стигнах до Саксън, до Айрън Мейдън, до Джудас Прийст, Деф Лепард, Металика. Изядохме по един бой и ни подстригаха нула номер защото слушахме Металика в една градинка на ул. „27-ми юли“ във Варна. Беше точно преди първия учебен ден и беше доста стресиращо – отиваш за първи ден в училище и си гола глава. Дотогава имаш значки, пуснал си малко по-дълга коса отколкото трябва и се молиш да не го забележат, а в един момент – Бам! Нула номер! Така беше, такова беше времето. За хубаво или за лошо, минахме през него.

Твърдиш, че си бил на всички български концерти на Металика.

На всички. Бил съм на седем концерта на Металика, не само в България. Любимият ми спомен е за 99-та, когато неочаквано се появиха в Пловдив, някак си влязоха в един културен фестивал. Две седмици преди да дойдат обявиха концерта и никой не можа да повярва. Тръгнахме за Пловдив кой откъде свари. Беше изключително усещане. Ако слушам хеви метъл, то е защото го идентифицирам със свободата.

И правиш филм „Чалга“…

И правя филм „Чалга“, който между другото също вероятно е свързан със свободата. Свободата да избираш, но в него повече става дума по-скоро за липсата на възможност да избираш. „Чалга“ всъщност е свързан с много болка. В него в никакъв случай не става дума за чалга. Аз и нямам нищо против чалгата, тя си е някакъв музикален стил, a музиката въс филма е на ФСБ.

Повечето хора те познават или поне са се срещнали за първи път с тебе най-вероятно в „Под прикритие“. Там правиш образ, който е нарицателен в момента. Много хора вероятно те наричат с прякора от филма…

Повечето… В интерес на истината по време на сериала беше много страшно – тогава всички ме наричаха така, но после някак си започнаха да ми казват „Мариан“ или „господин Вълев“, което много ми харесва, защото искам – не искам на ден се срещам с поне 50 такива човека – когато вървя по улицата, кача се в метрото, отида на кино, или отида да ям нещо някъде. Сигурно защото остарявам, но все повече и повече хора ми казват „г-н Вълев“, което ми е много странно, защото аз в акъла си съм още онова двайсет годишно момче дето слуша Металика.

Понеже спомена его, имало е случаи, в които си си вярвал прекалено много, но си се осъзнавал навреме. Ако да, как го правиш?

Значи, аз урока си го научих много рано. Още 92-ра година, като студент играех в „Сълза и смях“, снимах роли, главна роля имах в „Граница“. Усетих се, че си повярвах. Казах си „Е, аз съм направил всичко, какво имам да правя повече? Та аз знам всичко!“ Години по-късно разбрах, че изобщо не е така. Как можеш да кажеш за изкуството „Аз знам всичко“? Нищо не знаеш! Всяко начало на филм е раждане, всеки край на филм – смърт. После пак, и пак…

Но деветдесетте бяха много гладни, много тежки години. Хората нямаха пари, времената на опашките за всичко. Кой ли имаше нужда да отиде на театър? Беше моментът, в който аз вместо да отида в театъра и да играя, да се развивам, тръгнах към Америка да следвам любовта си. Слава богу, не съм искал да ставам актьор там и никога не съм се опитвал. Бил съм явно достатъчно интелигентен да осъзная, че е невъзможно или ако стане, ще е резултат на някакъв много сляп шанс. Осъзнах се. Когато се върнах преди 15-тина години, чак тогава рязко ме удари така наречената слава. Излязоха наведнъж „Лов на дребни хищници“, „Кецове“, снимах и в американски филми, после излезе и „Под прикритие“. Сериалът стана страшно популярен и аз с него. Тогава съм усещал в себе си такива заслепявания от егото. Да речем, чета сценария и си викам „А, не – това няма да го направя, ще го променя, то е за добро“. Ама чакай – това не е голямата картинка, това е просто един актьор, който си мисли, че е по-голям от сценария. Сега като режисьор разбирам какво е ако напиша сценарий и го режисирам, едни актьори непрекъснато да ми говорят какво и как да кажат. Една година съм го писал този сценарий, а идва един актьор, който се обяснява на сценариста и режисьора. Ето това е егото, това нещо аз съм го преживял. Но благодарение на това, което ми беше се случило в началото на 90-те, много бързо ми мига сигналната лампа, защото аз тогава бях изгубил всичко, което имах и този шанс да се върна за трети път всъщност беше наистина последен, защото след Америка много трудно се върнах в театъра.

В наши дни трябва да изпълняваш много правилно технологията за правене на филми, защото то е технологично изкуство. Това не е като да нарисуваш една картина, да напишеш една песен или книга. Тук си свързан с технология и тая технология изисква много точни параметри и дисциплина – на поведение, на пазене на характер, на инструмент дори, защото нашите тела са нашите инструменти. Така че, да – губил съм се точно заради его, отказвал съм да играя неща, които са били добри и обратно – приемал съм слаби неща, защото съм си вярвал, че мога да помогна. Ама не мога. Затова съм участвал в пълни безобразия – разни американски, чуждоезични филми…

Понеже спомена шанс, да поговорим за него, за късмета. Какво е той в твоя живот?

Ще ти кажа. Честно казано от двата ни класа аз май бях най-посредствения, да не говорим, че никога не се бях занимавал с театър…

Това твоя оценка ли е?

Да, да, моя оценка. Абсолютно реална оценка. Аз бях най-посредственият като актьор, най-мързеливият, най… А бе, все едно не бях там. И през първата ми година, и през втората не знаех какво правя, не знаех къде се намирам. Всички други бяха дошли от театрални школи, родителите им бяха в тази професия и какво, по дяволите, стана изведнъж… Стана това, че след един мач на националния отбор по футбол ми беше ми паднал гласът. Пресипнал бях – викал съм, крещял съм – страшно е било. Вечерта имаме лекции по актьорско майсторство. С един скъп мой приятел, Красимир Йорданов, господ да го прости, играехме откъс от „Истинският запад“ на Сам Шепърд. И аз срам, не срам, излизам и почвам да играя. С пресипнал глас, едвам – едвам приказвам. А професор Енчо Халачев, който беше много тегав човек, мир на праха му, дължа всичко на него, започна да се залива от смях. Аз просто маркирах там, а всички започнаха да се смеят и от един много сериозен театрален откъс, всичко се превърна в… И аз не знам в какво, може би пародия. Но всички казаха, че било много истинско. И тогава щракна в мене нещо. Ама буквално щракна нещо в мене и изведнъж се влюбих. Вече се влюбих не само в това да гледам филми в киносалона. Влюбих се в процеса. Някак си приех тази моя посредственост и си казах – като обичаш нещо, изцяло си там, изцяло си в него. Това е то шансът за мен.

A ти си спортен човек. Имаш спортно потекло, самият ти си бил обвързан със спорта…

Баща ми беше борец, а аз за борба не ставах. Мъчиха ме, мъчиха ме, ама аз не ставах и той ме даде на плуване. От дълги години не бях плувах, но напоследък установих, че още мога да плувам. Всички стилове. И съм много щастлив, че не съм забравил. Да, и бокс съм играл. Минал съм през много, много спортове…

И за актьорството, и за спорта, трябва да имаш амбицията, че искаш да постигнеш нещо. Как се съчетава това?  

Всъщност, станах артист, защото не бях добър спортист. Не че съм тренирал ей така, за разходките, не – яко съм си тренирал. Но просто не бях добър спортист. Бях под средното ниво, да не кажа посредствен… И много обичам киното. Киното беше някаква спасителна нишка… Да мога да правя нещо. Аз бях приет в СУ да уча право, а къде забих в киното, не знам. Нямах никаква представа с какво се захващам и много често се питам „Хубаво де, ами ако не бях отишъл да уча в театралната академия, а бяха останал в СУ?“

Може би си запознат, че има статистика, че над 90% от хората по света, които започват да се занимават със спорт, не стават професионални спортисти. Но казват, че ако спортът не те направи спортист, той може да ти даде неща, които само той може да ти даде – воля, амбиция, работа в екип, дисциплина. Помогнало ли ти е това в твоето развитие?

Разбира се. Когато се подготвям за роля, каквато и да е тя, ако ще да е роля на човек, който просто стои зад един стол, аз трябва да тренирам физически. Вече не мога да тичам с километри, но трябва да плувам, трябва да вляза в зала, трябва да вървя по десет-двайсет километра на ден. Някак не мога да съм ментално и емоционално готов, ако не съм във физическата кондиция. Ролята, да речем, може да не е свързана по никакъв начин с физическо движение, няма престрелки, няма убийства, няма каскади с коли, обаче винаги първата ми стъпка е да си оправя физиката, доколкото мога на 55 все пак, за да не изглеждам нелепо. Но дисциплината е изключително важно нещо за киното. Като режисьор, колкото и да се опитвам да бъда толерантен към екипа, отсъствието на дисциплина може да ме извади от равновесие и не е приятно. Някой там се напил и закъснял за снимки, друг е подведен от егото си, трети пък се влюбили на терена – често се случва актьор и актриса да се влюбят и тогава става страшно. Режисьорът започва да си скубе косата, защото то е неконтролируемо – днеска се обичат, на другия ден плачат, не могат да снимат… Колкото и странно да звучи, на терен нямаш право да се влюбваш и това също е въпрос на дисциплина. Така че, да – спортът помага.  

Това, което разказваш като процес не смяташ ли че има много общо с начина, по който се менажира и спорта от даден треньор?

Абсолютно. Да кажем, мениджър на даден футболен клуб събира хората, в които вярва, защото той има своята концепция как иска да изглежда отборът му. Режисьорът събира едни конкретни актьори защото той има концепция как иска да изглежда филмът му. Дотук нещата са едно към едно. Оттам започва работата. Ние го наричаме репетиции, в спорта се нарича тренировъчен процес. Етапите следват – самоподготовка, самодисциплина, вяра, концентрация, работа по чисто психологическия аспект на това да влезем във филма или да влезем в мача. По същия начин както при футболистите, и актьорите имат качества и талант. Няма как обаче един актьор да изтряска, да речем, монолог на Ричард III, без говорният му апарат да е перфектно разговорен. Да не говорим, че там става дума за ямбичен пентаметър и е в рима, строфа, страшно е при Шекспир. И тогава вече, за да си достатъчно добър и да си на достатъчно високо ниво, идва тази лудост, наречена любов към киното. Или любов към футбола. Защото талантът е нищо, поне при нас, в киното. И във футбола е така. Виждали сме изключително талантливи футболисти, които не успяват да се реализират. Същото е и при нас.

Има такъв жанр като спортно кино. Имаш ли си любим спортен филм?

Аз имам един любим спортен филм. Казва се „Кечистът“.  На Дарън Аронофски, от 2007,с Мики Рурк в главната роля. Той е мелодрама, прекрасен филм, един от моите любими филми. Този филм показа, че кечът, този спорт, който не е спорт, може да те убие и показа, че когато обичаш нещо наистина, ти му се отдаваш изцяло и безпрекословно. „Всяка една неделя“ на Оливър Стоун – друг блестящ филм с Джейми Фокс и Ал Пачино със знаменития му монолог…  

…който се използва в наши дни и от мотивационни лектори…

Да, да. Ал Пачино е надскочил това да е актьор. Той е артист. Качествата, интелектът, най-вече емоционалността на Ал Пачино са толкова заразяващи … Когато разговарям с екипа си, без да искам, подсъзнателно се опитвам да направя нещо подобно.

И един въпрос, който никой, никога не ти е задавал: Върху какво работиш в момента?

Преди малко говорихме, че не знам с коя от онези шест-седем истории в главата ми да започна, затова реших да ги направя всичките наведнъж. Не точно антология, но има прекрасни филми, които са пример за това. Да речем един от любимите ми филми „Магнолия“. Също и „Облакът Атлас“ на Уашовски или „Криминале“ на Тарантино. Върху това се опитвам да работя. Както и върху нещо свързано с културните алтернативи на младите хора, тук, у нас. Опитваме се да подредим една голяма програма на българското Черноморие. С много правилна културна концепция, с театрални сцени, концерти, филми, филмови фестивали – неща, които са програмирани по правилния начин, а не просто днеска ще играе този, утре ще е оня, да запълваме времето и пространството. Имам с какво да се занимавам, общо взето.

Естествено, очаква се да започне работата по „Под прикритие“. Сценаристите работят усилено по сценария, проектът е в подготвителна фаза. Имаме горе-долу някакъв ориентир. Поне на този етап, тъй като при нас нещата много бързо могат да минат назад във времето, но надявам се другото лято да започнем снимки. При всички положения, когато и да ги започнем, би трябвало, поне според предварителните програми и взаимоотношенията ни с БНТ, би трябвало догодина по това време зрителите да видят така очаквания шести сезон. В този сезон аз не съм сценарист, така че бъда в него изцяло като актьор.

Междувременно, ще те видим ли на театрална сцена? Играе ли ти се театър?

Понякога. Честно казано, играе ми се театър, но се и страхувам. Не мисля, че ще имам достатъчно сила. Не става дума за това, че се съмнявам в себе си… Някак си предпочитам по-скоро да стоя отстрани, а и на тая възраст искам да видя дали съм научил нещо и да се занимавам с организация, продуцентство, все неща зад камера… Някак си по-смел се чувствам в тях. Не знам дали ще имам сила наистина, нямам представа. Може би трябва да опитам, за да разбера. Последно мисля, че преди три години или четири ме поканиха в Народния театър, отидох, започнахме репетиции, аз издържах три седмици, извиних се на директора и казах „Не, аз ще си правя филми“.

След като си минал през всичко в киното, бил си сценарист, режисьор, актьор в основа и поддържаща роля, кое за тебе е точното ти място?

Най-добре се чувствам като режисьор, но голямата ми любов е да съм актьор. Като актьор не се чувствам комфортно, но го обичам и съм готов да направя такива компромиси със себе си, каквито не бих направил като режисьор, въпреки че като режисьор се чувствам много по-уверен.

В началото каза, че ако ще правиш филм, той трябва да има някакво послание. Има ли нещо, което искаш да кажеш на хората, които те познават от ролите ти, а сега те виждат и в рекламната кампания на WINBET?

Аз имам послание, което е важно за мен и което… Не знам, ако го кажа, сигурно ще обезсмисля правенето на филмите си. По-лесно ми е да го напиша и да го заснема, отколкото да го кажа.

Внимание: Участието в хазартни игри и спортни залози не е само забавление и крие риск от развиване на хазартна зависимост! Повече информация относно отговорния хазарт и превенцията от рискове е налична на nra.bg и на winbet.bg. 

СНИМКИ: Владимир Карамазов